Някои авторски неща:
Сърцето ми вземи
Обичам… вечерите с книга във ръка -
Да виждам нови светове, пространства и земи,
Безстрашно да преплувам сам бушуваща река,
За да остана с теб – сърцето ми вземи.
Вземи каквото е останало – парчета,
От спомени, надежди и любов,
Вземи и дните ми, когато бях момчето
За битката с оковите готов,
Когато бях захвърлен, изоставен,
Одумван, обвиняван – с право или не…,
Вземи ме и ме укрепи изправен,
Със вдигната глава и силни рамене.
Да виждам по-далеч – отвъд морето,
Да чувам ангелските гласове,
Да вдишвам аромата на небето,
И да държа във шепите си ветрове.
Това е краят. Книгата дочитам.
Написаното ясно е във нея,
Достатъчно ми е да те обичам,
А другото – все някак ще успея.
Но ти сърцето ми вземи, сърцето…
Ако..
Ако се чувстваш наранен и всеки ти обърне гръб,
И няма кой във твойта скръб добра ръка да подаде…
Ако денят изглежда нощ и си объркал своя път,
И пред плътта е слаб умът – да се пребориш нямаш мощ…
Ако поискаш да крещиш, но кой да чуе твоя глас,
Когато вече нямаш глас ти искаш просто да мълчиш…
Тогава прошепни – ”Къде си Боже мой?”
И до теб ще застане с много обич той…
В памет на татко
„Тогава Иосиф впрегна своята колесницата и излезе да посрещне баща си Израил в месността Гесем и, щом го видя, хвърли се на врата му и дълго плака. И каза Израил на Иосиф: Мога да умра сега, след като видях твоето лице, защото ти си още жив”.
Битие 46:29-30
Татко почина през 99 година… Беше безвъзвратно болен от рак. Това беше един много странен и тежък период в живота ми… По това време бях студент по богословие, живеехме под наем, парите не стигаха… и татко беше вече болен… Спомням си го слаб, леко прегърбен, пушещ своята почти двадесета цигара от деня… Спомням си, че през последният месец му преливахме кръв, поради анемия на организма и си спомням, че Снежи беше кръводарител… Нейнта кръвна група е нулева…
Татко беше комунист-идеалист, но не беше идеален, а и аз не бях от най-послушните и разумни синове – всъщност, татко имаше слабостта да пие, а аз слабостта да се карам с него… След смъртта му си дадох сметка как е станало така, че пиенето е станало част от живота му… И също, как е станало така, че сме пропуснали най-хубавите години да бъдем приятели… И само месеци преди смъртта му си говорихме нормално…
През тези последни месеци, той много се промени. Помня, седим си на дивана в хола и си говорим така, както никога не сме говорили. И аз, знаейки че татко си отива, страшно съжалявах, че никога не сме могли да си поговорим по този начин – приятно, разумно, тихо, спокойно… Сега като се замисля – ужасно много време е било изгубено в излишни спорове, убеждавания, изясняване на различията и караници… Безвъзвратно изгубено време и сили…
Татко много обичаше своето родно село… Последните години почти по-голяма част от времето си прекарваше там… Там бяха неговите приятели, роден дом и спомени… След като с майка ми бяха преживели толкова много беди и трудности, след 30 години работа в „Кремиковци”, двадесетина и повече години тичане по болници и кардиологии (във връзка с моите и на сестра ми вродени пороци на сърцето), на село той се чувстваше истински добре… Не знам как така стана, но помня, че един ден ме помоли да го закарам на село – да се види с приятели… По това време нямах кола – взех служебната на един приятел и един зимен декември отидохме… На всички казваше, че след операцията е малко слаб, но ще се оправи – като мине зимата ще дойде на село и организмът му ще укрепне на чист въздух… обеща на всички, че пак ще дойдем… Но така и не дойдохме повече…
В деня преди да почине, татко имаше силни болки – това бяха първите силни болки… Един доктор миказа, че от тук нататък да броя около 40 дни – това са последните му дни… Извиках бърза помощ за обезболяващи… и седнах до него… Изглеждаше толкова слаб и безпомощен… Предложих му да се помолим заедно, татко се съгласи и повтаряше след мен Господната молитва: Отче наш (Отче наш…), Който си небесата (Който…), да се свети Твоето име… …., да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята… ….. ….., дай ни днес насъщния хляб… …. …. и прости ни дълговете, както и ние прощаваме… … … на нашите длъжници… (…на нашите длъжници…), и не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия… (… но избави ме от лукавия…)… Защото Твое е царството и силата … … … и славата завинаги, амин … (… амин.)
Татко изпи една чаша мляко и аз го оставих да си почива… След около двадесетна минути отново отидх при него и чух много ясно последният му дъх… Татко си отиде тихо.
В този момент дойде Бърза помощ – само да констатира смъртта.
След години много неща избледняват, но някои неща странно са впиват в нашата памет, без да знаем защо… През 1977 година, когато бях едва десет годишен, ми предстоеше втората сърдечна операция в Мюнхен и ние с татко се бяхме настанили в един частен хотел. Излежавахме се заедно една сутрин. Чувствах се добре и спокоен, че той е с мен преди операцията. И тогава му казах: „Татенце, татенце – защо си толкова добър?”
Възможно е, това да са най-добрите думи, които татко да е запомнил от мен.
Жива картина
Есен. Варна през есента не прилича на себе си. Улиците са почти пусти, алеите в морската градина – тихи, плажът – самотен. Ако привечер се спуснете към морската градина покрай Фестивалния комплекс, в края на алеята ще намерите свободни пейки с изглед към морето под есенните дървета. Тишина – и можеш да слушаш вълните. През лятото тези пейки винаги са заети и от съседните заведения се чува „гръцко”, чалга и поп-фолк, примесени в единен общ шум, сякаш всяко заведение иска да вземе надмощие по звук над останалите. Иди и гледай морето при тази обстановка… Но през есента… Всичко сякаш си идва на мястото – улиците, кафенетата, магазините, хората…
Сутрин в кафенетата създават уют за началото на деня – топло кафе с каничка мляко, топла обстановка, редовни посетители, преглеждащи пресата в усамотение, приятели… Следобед кафенетата са наполовина пълни и оживени, а вечер предлагат място за срещи и приятна почивка…
И тогава видях през прозореца стареца с цигулка. Свиреше с лице обърнат към посетителите в кафенето и с гръб към минувачите, сякаш очакваше някой да го чуе през дебелите стъкла. Всъщност нищо не се чуваше – старият цигулар свиреше със затворени очи сякаш на самия себе си – може би любима мелодия, може би спомен, нещо свое и лично, обърнал гръб на всичко и всеки. Сякаш чувах тази мелодия – и по движенията разбирах, че това е тъжна мелодия… Някой остави монети в калъфа – старият цигулар не се обърна. Всичко материално бе загубило значение, всичко земно бе твърде незначително по мащаб и смисъл в сравнение с неговата мелодия. Може би това беше най-добрият му концерт или най-искреното му изпълнение, или най-топлият му спомен за нещо.
Тръгнах си развълнуван, замислен и спокоен. Всичко в този свят все пак е в добри ръце, въпреки злите ни сърца, въпреки дребните ни души и въпреки омърсените ни умове… Всичко е в добри ръце, някъде там, откъдето идват съвършената музика на цигуларя, прекрасните стихове на поета, красивите къщи и храмове на архитекта, картините на художника, чертежът на инженера, урокът на учителя… Всичко, изваяно с любов.
Дълго чувах тази мелодия, но после избледня и бе заменена с мелодиите на минувачите – някои пълни с енергия и увереност, други скептични, трети – забързани, динамични, а четвърти – малко тъжни – всеки със своята уникална и прекрасна мелодия. Вслушах се в своята мелодия. Тя беше мирна и притихнала, изпитваща наслада от деня, слънцето и вятъра. В нея имаше и радост, и мир, малко завист към младите, малко обич, известна надежда за бъдещето и много, много неизвестни. Това си беше моята мелодия и аз бях готов да я споделя такава, каквато е.
А иначе през есента всичко е шарено и пъстро – като сърцата ни – картина, изваяна от съвършен художник.
Колко струва…?
Април, 2008 г., някъде край София.
Димитър Караиванов (Митака) работи като бригадир в “Еврокомфорт” ООД вече втора година. Фирмата изпълнява общински поръчки като подизпълнител, има и някои други незначителни обекти.
По тази поръчка вече втори месец работеха на високи обороти – спешно се отваряше нов участък за отклоняване на тировете през селата Д., М. Б. и К. Нов асфалт, нова маркировка, нови мантинели… “Като в Европата работим”, както казваше Митака, който беше обиколил не малко «испании» и «германии».
Митака обичаше две неща: да си пие ракийката в двора на къщата и да предава обектите на време. И с двете се справяше отлично. Умееше да пие тихо, неусетно да изпива бутилка гроздова, умееше да посмъмри жената за това, че е туткава и да легне да спи с чорапите в чистия чаршаф. Митака умееше и да предаде обектите на време… е, на време не означава в перфектно състояние, но спазваше сроковете…
За този обект срокът беше кратък и както винаги Митака си казваше – “…ми както ми плащат, така и ще работим – хем искат да е бързо, хем парите същите… абе я…” Край асфалта беше насипан чакъл, който бригадата на Митака трябваше да изравни, след това да мине по целия участък и да почисти пътя.
“Еврокомфорт” ООД предаде обекта на време, подписаха се приемно-предавателните протоколи, преведоха се последните пари в сметката на фирмата, кметът и Директорът на “Еврокомфорт” отпразнуваха събитието в една гръцка таверна, работниците си получиха заплатите, Митака купи две гроздови по случая и се обади на жената да прави салатата.
На осмия километър от ремонтирания участък, точно на завоя преди село Д. бригатата на Митака остави много непочистен чакъл по асфалта. “Майната му, каза Митака уверено – камионите ще го разчистят… работим толкова, колкото ми плащат…” и отиде да си купи гроздова…
Май, 2008 г. Из мрежата
Тежка катастрофа край село Д., С-ка област едва не отне човешки живот
«Челен удар, предизвикан от несъобразена скорост едва не отне живота на двамата шофьори. Автомобил Рено не успява да вземе завоя и се врязва в Опел Астра. Водачите са настанени в Пирогов и вече са вън от опасност за живота. Според думите на виновния водач, автомобилът не успял да вземе завоя, заради разпръснат чакъл по асфалта. Полицията отново напомня, че всеки ден в страната се случват по няколко тежки катастрофи и призовава да не се превишава допустимата скорост».
| 6 КОМЕНТАРА | Вашето мнение |
| mokata09:24Регистриран на: 21.03.2007, 10:19 | Абе то в България и прав път да им направиш, пак ще намерят начин да се блъснат |
| chovek09:38Регистриран на: 21.03.2007, 10:19 | mokata, ти наясно ли си, че нищо никога няма да се оправи – то каквито са ни политиците, такива са ни и пътищата |
| neam_nervi 10:01Регистриран на: 24.05.2006, 16:30 | Pak go oburnahte na politika – horatа edvam sa ozhiveli – vse poloticite vi vinovni |
| chovek 10:04Регистриран на: 21.03.2007, 10:19 | ей такива кретени като тебе гласуват за тия политици |
| mokata 10:06Регистриран на: 21.03.2007, 10:19 | Не се казва, че пътят е бил лош, а че човекът е карал с несъобразена скорост. Ако си беше карал нормално – нямаше да се стигне до Пирогов, нали? |
| преводач 10:10Регистриран на: 21.05.2008, 21:30 | абе хора, какъв е тоя чакъл по европейските ни пътища? |
| Страници: 1 |
Май, 2008 г. Митака…
гледаше недоволен Евровизия. „Ех, м-му стара, пак ни прецакаха… Абе ние ли сме най-глупавете бе? То нищо нема де се опра’и в тази смотана държава… Ако всеки си вършеше работата немаше да е така…, ама всеки гледа да се скътае… Жена, к’во става със салатата, ма? Айде, че тия ми дигнаха нервите… „ – подвикна Митака на жена си и намигна на четиригодишния си син.
